Институтът за етнология и фолклористика с Етнографски музей
при Българска академия на науките
в рамките на „Дни на наследството в ИЕФЕМ-БАН 2013”
организира
МЕЖДУНАРОДНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ
„ИЗСЛЕДВАНЕ НА КУЛТУРНОТО НАСЛЕДСТВО – СЪСТОЯНИЕ, РЕЗУЛТАТИ, ПЕРСПЕКТИВИ”
София, 11-12 ноември 2013
В началото на новото хилядолетие светът изживява същински бум на културно наследство. В България се натъкваме на него почти навсякъде и ежедневно – изложено в музеи; разгърнато в археологически и архитектурни ансамбли; инсценирано на празници, фестивали и концерти, пред туристи и медии, но и от самите медии; предлагано в магазини и по сергии; сервирано в ресторанти. През последните години се разкри дори нематериално културно наследство, за чието съществуване хората извън определени политически и научни кабинети в Париж и София не бяха и подозирали. Ръст бележат и полаганите грижи: достойните за ранга „наследство” културни форми се идентифицират, анализират и класифицират по специални научни методологии, а боравенето с тях е кодифицирано в закони и наредби. Употребата на самото словосъчетание „културно наследство” в политиката, медиите, туризма, всекидневните разговори и дори в научни текстове е почти инфлационна и затова – непрецизна и безразборна. Често то е използвано синонимно на „традиция”, „минало”, изобщо на „култура”, даже на „идентичност”.
Странно е, че при толкова динамични процеси и така мащабно производство на културни наследства българската етнологията, като се изключат публикациите и дейностите, обслужващи самото производство и управлението на културното наследство, обръща сравнително слабо внимание на този нов (или може би не съвсем нов) феномен. С желанието да навакса „изоставането” и да подтикне към по-нататъшни изследвания, настоящата конференция ще обърне внимание на политиките, стратегиите и практиките при създаването и боравенето с културни наследства.
Изложените по-горе най-общи наблюдения от всекидневието вече открояват някои от проблемите и полетата на възможни научни дирения (музеят като медия, пазарът на културно наследство и т.н.), а въпросите, които биха внесли конкретизация, могат да бъдат стотици и да се множат, тъй като почти всеки един от тях може да бъде насочен към отделни равнища (глобално, национално, регионално, локално) на протичане на процесите. Ето някои от тях:
Какви са дискурсите и кои са актьорите (групи, институции, вкл. онези в Париж и Брюксел) при създаването на наследство, как се дефинират и разпределят ролите?
Кой има правото или властта да решава какво е наследство и какво да се прави с него; как се осъществява легитимацията? Кои са всъщност наследниците и искат ли те да наследяват? Какво искаме и какво не искаме да наследяваме? Този въпрос е съвсем резонен предвид разрива между оценките на експертите при конкурсите по програмата „Живи човешки съкровища” и мненията, изразени чрез гласуване по инициатива на в. „Стандарт” през 2012 г.
Има ли нежелано наследство? В наследство обикновено се превръщат не цели културни форми и практики, а отделни техни фрагменти. Как се осъществява изборът? Кои фрагменти се смятат за добри, представителни, престижни или красиви? Кои се възприемат като „лоши” и се потискат или укриват? Как първите се натоварват с нов или допълнителен смисъл, стойност, значение? Как се адаптират към господстващите представи за културно наследство?
Какви са мотивите, интересите и целите (идеални и икономически; локални, вътрешно- и външнополитически), както и стратегиите и практиките при производството на наследство?
Кой печели и кой губи конкурсите за титлата „наследство”? Как националната политика/програма се „спуска надолу”, какво се променя и губи в хода на комуникацията; какво в крайна сметка хората разбират, усвояват, прилагат?
Как се прокарват инициативи „отдолу нагоре”, ако такива съществуват? По какви критерии се избира наследство „отдолу”; различават ли се те от националните; как се постига компромис? Как протича интеракцията между отделните йерархически нива (концентрация на власт, лобиране и т.н.)?
Създават/изострят ли се конфликти в хоризонтален план (между конкуриращи се групи, селищата, държави) при оспорвано наследство и как се разрешават? След като „нещо” е вече сертифицирано или издигнато по друг начин в ранг „наследство”, какво се случва с него, как се използва то и титлата, кой има достъп до него и право да го експлоатира? Променя ли се то (или дори става нов културен артефакт?) и отношението към него; консервира ли се или е отворено за иновации? Как се осъществява икономизирането и комодифицирането му?
Как се разказва за наследството във всекидневието, медиите, документите (напр. в досието за конкурс – какви наративни стратегии се прилагат); как се визуализира и инсценира (филми, фотографии и т.н.)?
Поглеждайки към недалечното минало, следва да се запитаме има ли съвременното производство на културно наследство свои исторически предшественици или образци. Могат ли да се смятат за такива, например, централно дирижираната художествена самодейност и йерархизираните фестивали (общински-окръжни-национален) за народно творчество? С какво е по-различен конкурсът за „живи човешки съкровища”, реално „унаследил” от социалистическото минало йерархията и методите на администриране, оценяване и допускане до по-горен етап?
Тук се отваря един друг комплекс от въпроси – за властта (науката като власт!) и значението на етнологията при създаването на културно наследство, и то не само защото от няколко десетилетия насам фолклористи и етнографи са поставяни в ролята (или сами са я избрали) на културни политици, журиращи и експерти. Всъщност вече повече от век и половина именно етнографите и фолклористите са онези, които чрез присъщите на дисциплината си дейности (събиране на „живи старини”, класификация, музеализиране, архивиране, идентифициране и разчитане на скрити символики, интерпретации на странни вещи, текстове и ритуали и т.н.) влизат, както шеговито, но по съвсем сериозен повод подмята немският етнолог Кашуба, в ролята на културни креационисти или шамани и допринасят за създаването, утвърждаването и репродуцирането на наративи, образи и традиции, които сега след пореден прочит, подбор и дообработка биват повишавани в степен „наследство” (христоматиен пример е експлоатацията на текстовете на Д. Маринов). Накратко: не само чрез журиране, експертизи и помощ при изработка на конкурсни досиета, но и чрез самите си научни текстове етнологията променя културните форми и практики. Също толкова важни биха били разсъжденията върху конфликта на теории, методи и подходи в ситуации, в които етнолози искат едновременно да направляват и изследват процеси, свързани с културното наследство. В първия случай те неминуемо трябва да стоят на есенциалистки позиции, а във втория – да заемат конструктивистки. Могат ли тези два теоретични подхода да бъдат помирени? И бидейки актьор в създаването на културно наследство, а с това автоматично и обект на етноложко изследване, може ли етнологът да създаде и достатъчната дистанция, за да погледне отвън?
Не на последно място трябва да се каже, че културното наследство е не само продукт, но и белег на модерността, т.е. методологически би могло да се разглежда и на метаравнище: на какво е симптом културното наследство, за какви съвременни обществени настроения, развития и кризи свидетелства?
От желаещите да допринесат за изясняването на посочените или други същностни проблеми очакваме резюме с обем от 1500 до 1800 знака, вкл. интервалите, до 10 юли 2013 г. на адрес:
.