Тема на броя:
Култура за продан и за други употреби
Даниела Колева и Петя Пешева (съставители)
От “културната индустрия”, както е анализирана от Хоркхаймер и Адорно, до “културните индустрии”, както ги разбираме сега, са настъпили много промени. Не само въпросните индустрии са се разроили далеч отвъд киното и радиото, разглеждани от двамата класици.[1] Вместо “непохватно пренасяне на изкуството в сферата на развлечението” с присъщата на последното “враждебност към онова, което би се оказало повече от самото него”[2] и подчинено единствено на рационалността на господството, днес културните индустрии се разглеждат като форми на културно изразяване. Ето как са определени в Зелената книга на Европейската комисия от 2010 г.:
„Културни индустрии“ са индустриите, произвеждащи и разпространяващи стоки или услуги, които от момента на тяхното разработване се считат като притежаващи специфично качество, употреба или цел, и които въплъщават или предават определена форма на културно изразяване, независимо от търговската стойност, която могат да имат[3].
Това определение е в хармония с разбирането за културно изразяване (cultural expression) и многообразието от негови форми, което редица международни организации начело с ЮНЕСКО си поставят за цел да опазват и насърчават[4]. Определението показва, но сякаш не съзира, т.е. не осъзнава и не коментира, янусовата природа на културните индустрии и техните продукти. От една страна това са стоки с търговска стойност и като такива се подчиняват на пазарната логика. От друга страна обаче, като форми на културно изразяване те са свързани с идентичността на групи и нации. Така те се оказват подчинени на две рационалности – тази на ценността (идентичностна, историческа, етическа) и на стойността (пазарна, икономическа, потребителна). Доколкото са стоки за продан, те трябва да са привлекателни и да изкушават потенциални купувачи. Доколкото пък са артикулации на идентичност, от тях често се очаква да имат възпитателен или мобилизиращ ефект. Поради това са обект на разнопосочни политики на различни нива.
Тъкмо с тази амбивалентност и с последиците от нея се занимават авторите в този брой. Без да заклеймяват ставащото в стил Хоркхаймер и Адорно, те се опитват да разберат логиката на промените, политическия и икономическия им смисъл, начина, по който влияят на идентичностите. Целта не е да се стигне до окончателна присъда “за” или “против”, а до по-дълбоко разбиране на процеси, характерни за съвременната епоха. “Култура за продан?” е въпрос за това накъде върви днешният свят, какви опасности крие, какви възможности предлага. Авторите в броя се съсредоточават върху наследството, туризма, градските проекти, фестивали и алтернативни културни форми, т.е. онези, които са непосредствено свързани с човешките потоци и глобалната медийна циркулация.
Първият тематичен кръг е около материалното и нематериалното наследство, неговата комерсиализация и акцента върху зрелищното. Очертан е в разговора на Петя Пешева с проф. арх. Тодор Кръстев, където се засягат въпроси на политиките по отношение на наследството и техните правни рамки, добри и порочни практики, възможности и перспективи. На този фон са анализирани опити за вписване на наследството в съвременната култура на спектакъла, консумацията, предприемачеството и пазара. Георги Вълчев разглежда в дълбочина казуса Цари Мали Град в контекста на процъфтяващото напоследък “крепостно строителство”, стимулирано от европейски финансиращи програми при липса на ясна държавна политика. Авторът с основание се пита за по-нататъшната съдба на тези проекти и доколко (ако изобщо) те могат да бъдат фактор за развитие на съответните населени места. Вяра Калфина пък се интересува от аспекти на нематериалното наследство, а именно популярните обработки на антични сюжети, като съпоставя кинопродукции по теми от античността с възстановки на антични ритуали у нас. Във фокуса на нейното внимание са ритуалите, свързани с бога на виното Дионис – персонаж, често дублиращ фолклорния Трифон Зарезан в местните празници.
Вторият тематичен кръг очертава тенденции към употреби и манипулации на “националното”. Разглеждайки храната и храненето като културна форма, артикулираща идентичност, Райна Гаврилова анализира начина, по който определен тип заведения за обществено хранене в София конструират своя образ в интернет чрез българска национална кухня и “битов” интериор. Въпреки претенцията за автентичност, това брандиране чрез “националното” се оказва еклектично и белязано от парадокси. Иво Страхилов и Славка Каракушева тръгват по следите на неотдавнашни конфликти около местните джамии в няколко града. След подробна реконструкция на юридическите рамки на споровете, авторите изследват техните медийни, обществени и политически измерения и използването на аргумента за културното наследство по парадоксален начин: въпреки че местните общности се дистанцират от османското минало, те отстояват джамиите като национално културно наследство. По-различна е перспективата на Даниела Колева, която проследява метаморфозите на стоте национални туристически обекта от 60-те години до днес. Постсоциалистическата им ревизия не само продължава тенденцията към национализация, характерна за късния социализъм, но дава възможност локалните общности да се превърнат в ключов актьор при подбора на места на паметта. Този подбор понякога произвежда по-скоро места за консумация, отколкото места на памет и идентичност.
Третият тематичен кръг има за свой център алтернативни художествени и политически практики, чието развитие може да се интерпретира като вливане в арт-, музикалния или фестивалния мейнстрийм. Петя Пешева анализира няколко опита за усвояване на периферни зони от културно-творческите индустрии във връзка с кандидатурата на София за европейска столица на културата, като претегля позитивите и негативите от подобни трансформации. Използвайки богат етнографски материал, Гергана Райжекова разглежда промените в местата за алтернативна музика в София. Основният казус е клуб Строежа, чието преместване от Студентски град в центъра може да се тълкува като трансформация от ъндърграунд в мейнстрийм. Валентина Георгиева проследява подобна тенденция в развитието на фестивала Беглика free fest, за да постави изключително важния въпрос за превръщането на съпротивата в културна стока, а оттук – за взаимодействието, дори хибридизацията, на политиката и културните индустрии.
Със своите теми и анализи тази книжка на Семинар-бг е нещо повече от изследователски форум. Тя е и намеса в текущите дебати за диснификацията на наследството, за комерсиализацията на арт практики, възникнали като алтернативни, за употребите на културата като политически аргумент. Намесвайки се в тези дебати, авторите продължават традицията на списанието като пространство за дискусия, предизвикателство и иновация. И може би правят крачка към намирането на отговори, от които спешно се нуждаем.
Даниела Колева