Семинар БГ: Брой 14 "Веселата публичност"
ЦАИ 19/06/2017
Постмодернизмът победи по един неочакван начин: не предвождан от радикални интелектуалци, а пожелан от незнайния интернет-потребител. Може да се каже всичко, после да се опровергае, после нещо съвсем трето и четвърто. Не само, че никой не се задълбочава да проверява, а колкото по-бомбастично и абсурдно е изказването, толкова повече кликове, лайкове, ругатни, с една дума трафик.
Важното не е да си прав, а да въздействаш. И в този смисъл централно философско понятие в света на пост-истината, това е „булшитът“ на Хари Франкфурт: буквално – голямо лайно, в преносен смисъл – небивалица, която снема опозицията между истина и лъжа, защото не цели нито да убеди, нито да подведе, а само да впечатли слушателите на момента.
Това неочаквано хоризонтиране на културата ни припомня Ницше (към чиято „Весела наука“ отправя заглавието на броя). Как неговото „философстване с чук“ разчисти пътя за постмодерната революция сто години по-късно? Разбира се знаем, че Ницше се саморазправя с всякаква трансцендентност отвъд индивида и неговата биологически мислена воля за власт – с бога, с „робското“ понятие за морал, с верността към човешкото „стадо“. Но критиката отива по-надълбоко – до самата възможност да обобщаваме опита си в понятия. В „Раждането на трагедията“ философът ще ни каже, че първоначалният смисъл на думите (който според него се състои в това да изразяват непосредствено преживян опит на индивида) с развитието на обществата е бил забравен. Думите се превръщат в абстракции без личностно валидна референция; те отправят една към друга, а между тези абстракции ние погрешно слагаме знак на равенство. Думите са станали пари без стойност, просто дрънкащ метал.
Ако трябва да спорим, ще кажем, че човекът не е просто индивид, а живее в общество, в което гледаме света не само през своите очи, а и през тези на другия; че представата за абсолютна иманентност граничи с лудост – онази, в която потъва самият Ницше пишейки все по-радикалните си текстове. Но тенденцията знаците да се привиждат като откъснати от реалността и отправящи просто към други знаци сякаш се засилва с бума на комуникациите. Така през 60-те години на ХХ век историкът Даниел Бурстин показа, че в американските медии събитията постепенно биват изместени от псевдосъбития, инсценирани единствено, за да бъдат отразени. През 70-те идеологът на постмодернизма Жан Бодрияр не само възвести края на реалността, но и смени собствения си аналитичен изследователски метод на социолог с „прелъстяването“ на читателя. За да стигнем до днешния ден, когато, потопени в шемета на един невиждан досега комуникационен поток, ние заживяхме с мисълта, че самата реалност може да е компютърна симулация, преигравана в безброй варианти от някакви бъдещи хора.
Учениците на другите двама „майстори на подозрението“ все пак търсят някакъв изход от задънената улица, в която ни вкара Ницше. Марксизмът отстоява тезата, че човешката практика е критерий за истината; фройдовата традиция пък вярва в някаква индивидуална истина, скрита дълбоко в човешкото несъзнавано. Само че постиндустриалното общество като че ли разклати и тези идеологии. Човешката практика днес е овладяна от корпорации, които я насочват в желаните посоки, до степен да не знаем дали това, което произвеждаме, наистина е необходимо на нас или на тези, които го произвеждат. Несъзнаваното и то не е това, което беше – манипулират го с все по-фини методи ПР-ри, маркетьори, онлайн-треньори от всякакъв вид. И така старите майстори на подозрението станаха подозрителни, големите разкази се разпаднаха на туийтове по 140 знака. В света на когнитивната демокрация е весело: еднакво тежи изказването на професора и на минувача, интервюиран на улицата, а най-много лайкове ще събере хакерът-майтапчия.
Новата либерална религия, това е мъдростта на масите: идеята е, че ако много хора препращат, харесват, плащат за едно нещо, то не може да няма стойност. Тук обаче има уловка. Психолозите са проверявали този феномен: наистина ако зададете на много хора един и същи въпрос – например кога е открито електричеството – средната стойност на отговорите е много близка до вярната. Но само при едно условие: че запитваните са изолирани един от друг. Защото ако в експеримента допуснете възможността те да си влияят взаимно, точността на усреднения отговор много често отива далеч встрани.
Днес дигиталните тълпи са в непрекъснат контакт, който се произвежда целенасочено и индустриално по все по-нови и нови начини. Непрестанното взаимно влияние е причината в интернет да се надигат вълни на небивалици, паника, страхове, обиди, откровени глупости. Масовостта на едно мнение не само не вразумява отделния потребител, а често прави обратното – позволява му да се разтовари от отговорност, защото много хора са препратили булшита. Своята отговорност масите от първата половина на века прехвърляха върху лидера; днес тя сякаш е осиротяла, станала анонимна и безотговорна: за мнението ми отговарят не Мусолини или Сталин, а някак си… самият интернет.
Текстовете, събрани в настоящия брой, представят отделни казуси от съвременния публичен живот, където сериозни по-рано занимания минават в модуса на забавлението, авторитетите се фрагментират, самодейното знание измества експертизата, изживяването – знанието, дразнението на мига – отговорността. Целта ни е да започнем дебата за веселия културен обрат, който се случва пред очите ни и без да съдим, да помислим за възможните му тъжни следствия.
Ивайло Дичев
Съставители на броя: Ивайло Дичев и Владислав Петков
корица: Владислав Петков
Съдържанието и статиите можете да видите ТУК.