СЕМИНАР СТОПАНСКА (СОЦИАЛНА) БЪЛГАРИЯ:
БЪДЕЩЕТО ПРЕЗ КУЛТУРАТА НА МИНАЛОТО
Центърът за либерални стратегии има удоволствието да ви покани на поредната сбирка на семинара:
8 април 2009 г. (сряда), 17.30 ч.
Център за култура и дебат Червената къща
ул. „Любен Каравелов” 15
ФИСКАЛНАТА СИСТЕМА НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ В КОНТЕКСТА НА ВИЗАНТИЙСКАТА ОБЩНОСТ
Иван Билярски
Институт за история, БАН
----------------------------------
РЕЗЮМЕ
Данъците са един от характерните белези за държавността и за нейното установяване на мястото на съществуващата преди това племенна организация на обществото. Държавата е много по-сложна и организирана структура, която се натоварва с повече задачи, изискващи определен ресурс за осъществяването си. Такива са защитата на общността, поддържането на вътрешния ред, на инфраструктурата, организиране на стопанския живот при една или друга степен на намеса, а също повече или по-малко преразпределение на благата. В домодерните общества ресурсът за извършването на всички тези дейности би могъл да бъде набавен само от военна плячка при нападение над съседни страни или от самото население, което да бъде обложено с някакви държавни вземания или да му бъде наложено извършването на определени дейности и повинности в полза на държавата. Това тъкмо са данъците и ангариите, които представляват предмет на настоящото изложение.
Налагането на данъци и повинности на населението може да става само посредством упражняването на власт. То е по съществото си налагане на воля и в крайна сметка на принуда от страна на държавното управление. Тази принуда е свързана с намеса на държавата в частната сфера на физическите или юридическите лица-данъкоплатци и тя става правомерна и даже правнозадължителна само чрез закон. С развитието на съсловните събрания – диета, сейм, генерални щати – се възприема концепцията, че владетелят само предлага, иска облагането, а парламентът решава. Това е един вид самооблагане от страна на населението, тъй като нещата се решават от неговите представители. Тази практика е останала и до сега, като е възприето данъци да се налагат само с акт на народното представителство, което единствено може да решава и тяхното харчене посредством закона за бюджета. Особеният характер на данъците, които винаги са били не особено привлекателни за населението и извор на корупция или на подозрения за такава, поражда и различни теории за тяхната същност – „осигурителната теория” и нейния вариант наречен „еквивалентна”, а също и „теорията за жертвата”.
Тук ще предложа една работна дефиниция за данъците, според която те са държавни вземания от публичноправен и поради това задължителен характер без насрещна престация, предназначени за издръжката на държавната дейност, необходима за самото съществуване на държавоорганизираните общества.
За данъци и данъчна система в България през Средновековието можем да говорим в процеса на окончателното формиране на държавността. В началните десетилетия сред установяването на Аспаруховите българи на Балканите приходите за създаващата се държава навярно са идели главно отвън: или от плячка като резултат на набези в богатата територия на Империята, или като плащания от страна на Константинопол за поддържане на мира по границите. Конкретните ни данни за фиска в България по време на Първото царство са много бедни. Според българската апокрифна летопис от ХI век хората са дължали по едно повесмо, лъжица масло и едно яйце на година. Очевидно е, гдето това сведение е по-скоро легендарно и представя една идилична действителност, тъй като никоя държава не би могла да се издържа с такива приходи. Според Йоан Скилица – по времето на цар Самуил българите са плащали по модий (25 кг) жито на зевгар. Всъщност основният извор за изучаване на българските финансии по време на Първото царство са грамотите на Василий II за Охридската архиепископия, тъй като те общо взето потвърждават привилегии, които се предполага да са наследени от българската държава. Трябва обаче веднага да се отчете, дето след завладяването си от Империята българските земи попадат под юрисдикцията на една много по-добре организирана държава с далеч по-детайлизирана фискална система. В този смисъл искам да изтъкна, че данните от грамотите на Василий II не бива да се възприемат безкритично. Те могат да служат за извор относно положението в България само ако това е по някакъв начин отбелязано или загатнато или поне допустимо като предположение. Освен това фискалната система на ранносредновековна България не може да се възприема като нещо завършено и съхранявано през всичките тези близо четири века – едно е положението през VII и през VIII век, когато зараждащата се държава едва ли е имала добре организирана фискална система (ако изобщо е имало такава); друго е то през IХ век, особено след Покръстването и трето през Х-ХI век в рамките на все по-ромеизиращото се Царство на цар Симеон, цар Петър и цар Самуил.
Епохата на Второто царство ни предоставя малко повече информация, тъй като разполагаме с няколкото царски грамоти. Тези данни ще бъдат и основата на настоящото изложение. По-долу ще представим в детайли както са,ата фискална система и свързаната с нея терминология, така и нейната интерпретация; както наименованията на чиновниците от фискалните служби, така и на самите данъци, ангарии и спомагателни обекти.